понеделник, септември 24, 2012

Противоречия

Нека да настъпи вечер,
пълна с купища
противоречия.
Да съм близо,
но да съм далечна.
Да ти шепна,
а да съм...
изречена.
Да те милвам,
дращейки те хищно;
да ме вкусваш,
гълтайки отрова;
да не стигам
и да съм излишна;
до втръсване позната,
инатливо нова.
Да палиш огън
с ледените пръсти;
от бликнал гняв -
усмивка да процеждаш;
за извинение -
в юмрук да свиеш мъст и,
обърнал гръб,
приятел да изглеждаш.
Да сключим мир
в война неравностойна
за вечната любов -
да си дадем отсрочка.
Еднакво разминаваме се
(със достойнство)
в живота -
две различни гледни точки.



Ден за разплата


Днес е ден за разплата и плащам.
Имам ведомост, стриктно разписана.
Фиш на всеки за спомен изпращам -
поизмачкан с годините списък е:

-        за това, че с болка съм обичала
-        за заличените ми утрешни надежди
-        за явните лъжи, които съм отричала
-        за пропилените минути нежност
-        за душата ми, която я разграбиха
-        за избледнели от очакване мечти
-        за чужди рани (колко ми оставиха)
-        за още много неизсъхнали сълзи
-        за облаци навъсени в очи без блясък
-        за празни нощи и дъждовни дни
-        за всеки, спънал се във пустотата, крясък
-        за хиляди вменени ми вини...

Днес е ден за разплата. Платих си.
Не търсете от мен дивиденти.
В този списък е явно, че липсват.
С тях се плащат щастливи моменти.


А аз не казах нищо


Зашлевиха ме. Много заболя ме.
Страните ми - две пламнали стърнища.
Надигнаха се в гърлото вулкани -
да изкрещя. А аз не казах нищо.
И спънаха ме. Смяха се ехидно.
Да падна ли на тяхното равнище?
Очакваха във отговор да вдигна
ръката си. А аз не казах нищо.
Изгубиха ме. Като куфар бял
на пъстро, натоварено летище.
След време ме познаха - стар, но цял.
Разпитваха... А аз не казах нищо.
Обичаха ме. Силно. Неведнъж.
След себе си оставях пепелища.
Когато влюбих се в най-истинския мъж -
не го разбра. Та аз не казах нищо.

вторник, септември 11, 2012

Пред есенно

Не понасям тълпи и ме дразни шумà.
Очилата си черни не свалям и вечер.
В моята единствена крепост - дома,
свивам се сигурна, горда, далечна.
Гордостта си преглъщам на тъмно, сама,
и събличам от себе си пози и маски.
В огледалото виждам се - просто жена.
Там личи по душата ми колко са драскали.
Не с балсам - със сълзите си белези мажа,
от соленото щипе, но свикнах да страдам.
(Във живота ми нямаше кой да ми каже,
че най-гòрко се плаче след първото падане)
Но се справих. Каквото билò е - билò.
Есента ми пристъпва - напета и млада.
Аз не искам да гледат на мен все едно
съм поредното жълто листо в листопада.


Виновни

Тъжно, като изоставена любовница,
си тръгва утрото разплакано, без глас,
през капки дъжд - същинските виновници
за кишавите чувства между нас.
А слънцето - затулено - ревниво хлипа.
Мъглата в мислите му пречи да наднича.
Къде се разминаваме? - следнощно питаме.
Все друг ни е виновен да обичаме.