Разделени

Разделените изобщо не празнуват.

Живеят само с мислите за „вчера”.

На празник няма кой да разцелуват.

А как безвкусна е претоплена вечеря...

Разделените по принцип не празнуват.

На гости на приятелите не отиват.

Не слушат музика, не искат да танцуват.

Боли ги всичкото и мъка ги изпива.

Разделените не могат да празнуват.

С раздялата излезли са през входа

и поводите им за празник. Те сънуват
отминали щастливи епизоди.

Не ги будете. Моля ви. За Бога!

В съня си разделените празнуват.

И заедно са. И си липсват. Много.

Хубава съм

„Колко си хубава!

Господи, колко си хубава!”

Хр. Фотев

Хубава съм, Господи, защото

гледа ме с очите на художник.

Взема и полага най-доброто

в листа върху стария триножник.

Хубава съм. Вижте ми нозете –

гъвкави и тръпнещи филизи,

два ластара, каращи мъжете

устните си сухи да облизват.

Хубава съм. С тънките си пръсти

вързала на възел съм мнозина.

Няма да ги видите на кръста ми.

(балът на трофеите отмина)

Хубава съм. В кротки водопади

пуснала косите си златисти…

В скритите подмоли колко млади

се загубиха – да се пречистят.

Хубава съм. С топлото кафяво

на очите топлих в зимни нощи

скитници, за ласки закопняли…

(в сънищата си ме виждат още)

Хубава съм. Той ми е животът,

в който миналото ми се губи.

Хубава за него съм, защото

само той в душата ми се влюби.

Време за любов

Видях - две птички се целуват

отвън, върху напъпилите клони.

Излязох. Бавно се събувам,

на пръсти стъпвам - да не ги прогоня.

Захласнах се. И малко им завиждам,

но не защото могат да летят.

Вали любов от тях. Така безгрижни

целуват се - като за първи път.

И в мен валя. Пороят ме отнесе.

Да стигна бряг - така и не успях.

Безсилна, пуснах плътната завеса

и наранени, чувствата приспах.

Зеленото в тревата ме събуди,

а птича песен вдъхна в мен живот.

Отново същата съм - нищо чудно.

Навън е пролет. Време за любов.

Пияна

Пияна съм. А уж на малки глътки

отпивах те – почти като ценител.

Преглъщах бавно – да усетя тръпки

от твоя вкус. А ти си ме помитал.

Пияна съм. По скритите ми вени

горещо си се стичал – като вино.

И кипвал си кръвта. Разгорещена,

сега съм твоя цялата. Вземи ме.

Пияна съм. От тебе в мен прелива.

ШирА си ми – по устните разляна.

И вино си ми – лудо и тръпчиво.

Как хубаво ми е от теб да съм пияна!

Твоята молитва

Всяка сутрин пред малка икона

тихомълком смутен коленичиш.

Във молитва ръцете затворени,

а устата в тих унес изричат

думи тъй, че настръхват ме цялата -

всекидневно душата ми вричаш

да е твоя, тъй както е тялото.

Знам, ревнив си и ревностно искал си

насаме да си с твойта мадона.

Аз отвън свойте палци съм стиснала -

та дано тази малка икона

да ти сбъдне молитвата, дето

призовава - макар и прогонена,

пак при теб да ме връща сърцето.

За да се влюбиш в мен

Очите ти са тъжни. Иззад очилата

опитвам се цвета им да отгатна.

Удобно настанила се е в тях тъгата

и скоро няма да си тръгне. Вероятно.

Полегнала в завивките сатенени

и хладни (очите ти са зимни преспи),

едва ли място ще направи и за мене,

и за топлото, което съм донесла.

Тя в мрака на затворени клепачи

щастливо е заспала непробуден сън.

Изстивам от тъга и мрак, обаче...

разсъмва се. Нахлува светлото отвън.

Усмивки ранни ти приготвям за закуска

и чай от моя смях - за ведър ден.

Подкупвам твоята тъга - да те напусне

завинаги. За да се влюбиш в мен.

Танц

Танцувам вихрен танц. Листата
са моите галантни кавалери.
А музиката - птичи хор. В гората
дансинг в меката трева намерих.
С нозете ми целува се росата 
и носи спомен и очакване за дъжд,
а меките ресници на тревата
ме галят с обич. Нежно. Като мъж.
В косите ми - заплетени, цветята
разцъфнали са. Пръскат аромат,
със който заличават сякаш
довчерашните дни - да не болят.
Не спирам да танцувам. И танцувам...
Сред толкова чаровни кавалери
ще чакам този, с който се сънуваме,
при мен да дойде. Знам - ще ме намери!

В друг живот

Нямам те. Защото не поисках
себе си на две да разделя.
Изгорях, когато се притиснах
за последно в теб. И заболя!
Болка неусещана - такава, 
дето сграбчва ти душата, дави я.
Още не разбирах, че остава
празно след напразни обещания.
Нямам те. Сърцето ти единствено
мое е. Нетленното е мое.
Те ми стигат - да те преизмисля.
В друг живот аз цяла ще съм твоя.

Такава запомни ме

Сърцето ми преди да спре да бие,
ще заболи за тебе за последно.
С последна глътка кръв ще се опие
и ще заспи щастливо уморено.
Ръцете ми преди да се отпуснат,
до болка ще се вкопчат в твоите длани.
За да усетиш толкова пропуснати
докосвания - търсещи, но неразбрани.
Очите ми преди да остъклеят,
ще запечатат твоят образ. Като в клада
в последен взор към тебе ще изтлеят,
за обич молещи, не просещи пощада.
А устните преди да са замлъкнали,
ще изшептят със нежност твоето име.
Красива ли съм? Болката преглътна ли?
Живях за теб. Такава запомни ме.

 

Когато си отиде любовта

Когато си отиде любовта,

(а всъщност идвала ли е изобщо)

едно след друго моите цветя

от болката оклюмаха безпомощни.

Когато си отиде любовта,

(измислям си - страхливо я прогоних)

изпратих я до пътната врата

без „сбогом", дума не отроних.

Когато си отиде любовта,

(сърцето упоих го предвидливо)

празнувах - ако празник е това,

повтарях си, че много съм щастлива,

че мокрото по скулите отива ми...

(кого ли заблудило би това)

Започна всъщност бавното умиране,

когато си отиде любовта.

Монолог на една жена

Напивам се.
От мъка.
Всяка вечер.
Така и няма
да ме разберете.
Не питайте защо.
Нали не преча?
До мен
бездруго
няма да се спрете.
Напивам се.
От болка.
Да забравя
в гърдите ми,
че нещо още бие.
Че още тупкащ огън
ме изгаря.
И ме боли.
От болка ми се вие.
Напивам се.
И пуша.
Сред дима...
се крия.
С водката
гася пожара.
Сипи ми -
да не помня,
че сама
и тази нощ съм.

Всичко се повтаря.